За и против неконвенционалната психологическа помощ / посещения при врачки , гледачки и т.н. / в контекста на адаптацията към тежката новина за наличието на онкозаболяване
До вчера животът е вървял нормално . Изведнъж научавате ужасната новина, че сте онкоболни. Естествената реакция е стрес и паника. Негативните емоции преливат и човек изпада в депресия. Други пък изпитват гняв от това „защо на мен ми се случва „.След като се мине през всички видове лекари и изследвания обикновено започва търсенето на чудото.
Няма нищо лошо и странно в това да се надяваме на чудо. Знае се, че огромен дял в лечението на повечето заболявания играе психиката на човека. Когато мисленето се настрои позитивно, то и резултатите са по-добри и ефекта от каквото и да е лечение- по-траен. Това е лесно да се напише на хартия, но дали е така в действителност. Не може да се каже на един онкоболен човек просто така „хайде сега,настрой се позитивно и ще ти мине” . Самата мисъл за това е нелепа. Все пак не бива да оставяме проблема без решение. Тъй като обаче у нас почти няма къде да се обърнеш за специализирана психологическа помощ при онкоболни, а и да има много хора не знаят за това, то те търсят помощ от врачки , гледачки, мними лечители или просто изпробват рецепти, за които са чули, че са ефикасни. От моите наблюдения зная, че в началото почти винаги тези алтернативни методи действат добре. Защо? Както казах по- горе човек се настройва ,че ще има резултат . Болният има нужда да се хване за нещо, да повярва в нещо и в много случаи това е точно неконвенционалната психологическа помощ. Освен самият болен и близките, които също са отчаяни и стресирани, са готови да потърсят всякаква помощ . На даден етап този тип „лечение” донякъде помага. Болният и неговите близки, улисани в търсенето на алтернативна помощ за момент се отдалечават от проблема, не се депресират, защото някъде там проблясва надежда, че може би нещата ще се оправят. Наистина, много често психическата нагласа повлиява върху болестта и тя забавя своето развитие.
Лошото в случая е, че много врачки и гледачки се правят на психолози и не знаят къде да спрат. Много пъти казват на болния да спре да си пие лекарствата или да не се подлага на операция т.е. месят се в работата на медиците. Тогава идва истинската опасност- когато болният, който се е почувствал добре и е повярвал безрезервно, слуша и изпълнява дословно всичко, което му се предлага като алтернатива. Естествено е когато се спре лечението в един момент да настъпи срив. Много хора винят за това лекарите, а не истинските виновници – тези, които са превишили правата си и са ги насочили в грешната посока.
От това, което написах до сега изниква естественият въпрос „Какво да правим?”.
Колкото и малко да са ,все пак у нас има психолози, които се занимават и с такива проблеми. Те действат професионално, паралелно с основното лечение, като го подпомагат психологически. Така като е подпомогнат от две места - медицина и психология пациентът има много по- голям шанс да се спаси от коварната болест.
Елена Карпачева – психолог