Проблеми в психическата адаптация на близките на онкологично болния към промените в неговата ценностна система

Онкологичните заболявания – този бич за хората, поразяват не само физиката на човека, но и коренно променят неговата психика.

До вчера, нищо неподозиращият човек, днес вече се чувства белязан, онеправдан, нещастен , изплашен, а много често и гневен, сърдит на другите около него, независимо дали са приятели или роднини.

Първоначалната реакция обикновено е шок и ужас, след това постепенно започват промените в психиката на човека, които промени се забелязват от неговите близки и те не знаят как да реагират на тях. Имайки предвид, че самите хора, от обкръжението на болния са стресирани и разстроени , те се чудят как да постъпят и в желанието си да помогнат правят неволни грешки.

Различните хора, разбира се реагират по различен начин на този страшна новина:

-          Някои хора се затварят в себе си. Спират да се интересуват от каквото и да било и изпадат в дълбока депресия. Това е най-лошият вариант на реакция. Близките  в такива моменти трябва да бъдат неотлъчно до болния, но без да се натрапват излишно, за да не го докарат до крайни действия. Не бива да се изказва съчувствие или постоянно да се опитват да го успокояват. Това само още повече влошава положението , поражда напрежение и враждебност у болния. Близките трябва да се държат така, сякаш нищо не се е случило, да товарят болният с неговите ежедневни задачи, да спорят с него все едно нищо не е станало, въобще да се стараят да се държат така ,както са се държали винаги. Зная, че това звучи много лесно на книга, но е изключително трудно за изпълнение. Този тип поведение ,обаче е ключът към излизане на болния от състоянието на депресия. В противен случай , ако близките не могат да сдържат емоциите си по-добре е да се потърси помощ от лекар, който медикаментозно да помогне за извеждане на болния от депресията. Основно правило : това е един пълноценен човек и няма нужда от „патерици”!

-          Друг тип хора са тези, които след диагностицирането и съответното лечение на болестта преосмислят живота си и променят ценностната си система в съответствие със своите нужди и желания в момента. Много често това са хора, които са били всеотдайни родители, грижовни синове и дъщери и изведнаж стават егоистични и мислещи само за себе си. Тази ситуация е особено стресираща за околните, които са свикнали с един образ и поведение на техния роднина и изведнаж се изправят пред коренно различен човек. Много често близките се притесняват от тази промяна, не знаят как да си я обяснят или пък безуспешно се опитват да върнат човека към предишното му поведение.

Важно е да се разбере, че промяната в ценностната система е оръжието, с което болният застава срещу болестта. Това е оздравяваща реакция, която помага да не се стига до депресия. Близките, вместо да изпадат в паника и недоумение какво става, е хубаво да подкрепят това ново поведение. Това е знак, че човека отсреща се бори и не се е предал, а това много често помага и удължава живота на хората. Докато за предишният тип казахме, че не бива да бъде подкрепяно техното самосъжаление и отчаяние, то тук близките трябва да подкрепят създаването на нова ценностна система. Естествено, че е трудно това да се случи бързо и плавно. Всяко семейство има изградени стереотипи на поведение, типове взаимоотношения помежду си и т.н. Когато това е продължавало години наред, нормално е една рязка промяна да доведе до стрес и да уплаши всички, които са свързани с промяната. Много често членове на семейството отказват да приемат за реалност болестта на техния близък и смятат, че продължавайки да живеят по стария стереотип проблемът ще се реши и ще отмине. Това е една нормална човешка реакция на отричане, на страх от приемане на нещо ново и непознато.Още повече когато то е свързано с отрицателни емоции. Нужно е време , за да се осмисли станалото и да се начертаят планове как ще върви живота от тук насетне. Опитът показва, че това не става бързо и с прилагането на някакви готови схеми и механизми. При всяко семейство, което се е сблъскало с тази коварна болест, промяната се извършва по различен начин. Когато видим, че болния се съвзема психически и има желание да продължи напред нашата задача е да го подкрепим дискретно. Не бива да се натрапваме със съвети и ненужно суетене. Така се подсилва чувството за непълноценност и може да доведе до враждебно отношение или да отключи депресия.

Всеки случай е индивидуален и всеки човек реагира по различен начин на ударите на съдбата. Не може да се даде една унифицирана рецепта. За това при нужда никой не бива да се колебае, а да потърси квалифицирана психологическа помощ, за да се избегнат последващи психически травми, които само ще утежнят здравословното състояние както на вече болният, така и на неговите близки.

Елена Карпачева – психолог