Психологическата помощ – тази , която ни липсва , когато най-много се нуждаем от нея

Мнозина от онкоболните след поставяне на диагнозата се затварят в себе си, „ барикадират се „  в собствения  си свят и не смеят  или не знаят как да  потърсят  и намерят помощ ,как да се справят със ситуацията ? Във връзка с това потърсихме  г-жа Елена Карпачева – психолог , за съвети към онкоболните в такава тежка ситуация.

1. Много хора след поставяне на диагнозата  изпадат в депресия. Къде могат да потърсят професионална помощ за излизане от това състояние?

Обикновено след поставянето на диагнозата хората не знаят какво да правят. Първо идва състоянието на паника и след това настъпва депресията. Хората се затварят в себе си, дори близките си не допускат в своя свят на ужас и безсилие. Добре би било да потърсят помощ от психолог, за да могат да излязат от това състояние и да имат сили да се борят, защото понякога депресията убива по-бързо от самото онкологично заболяване.

2. Разкажете ни накратко какво представлява психологичната помощ ? С какво би могъл да помогне психологът ?

Психологичната помощ може да бъде най-различна, в зависимост от подхода на психолога. Това са подходи ,които целят клиента да преосмисли наученото, да се изправи срещу истината, да я приеме и да придобие силата и куража да се бори. Знаем, че две трети от борбата с болестите се състои в психическата устойчивост и психическото противопоставяне.

3. Посъветвайте нашите читатели, които се страхуват да отидат при психолог, как да преодолеят това?

Няма нищо страшно в това да отиде човек при психолога. Това даже е полезно за всички хора, независимо какво им се случва и какво са преживели.Психолога не е психиатър, не предписва лекарства и посещенията при него са абсолютно конфиденциални.Обикновено психолога не работи в клиники, а в кабинети, които напомнят домашна обстановка и всичко там предразполага към разговор и споделяне.Добре е да се обадите по телефона и сам да си определите час за среща.Не е необходимо да споделяте с някого за това си намерение. Нека в началото това бъде ващата тайна, вашето малко бягство. След като почуствате повече увереност е добре да го споделите със своите близки и дори да им предложите да дойдат и те с вас.Представете си , че отивате на място, където ще можете да говорите, да споделяте и че отсреща не стои някой, който да ви успокоява, а ще ви помогне да преодолеете шока, болката и паниката.

4. Нека да разкрием кои са най-характерните симптоми на депресия,които могат да се появят след поставяне на диагнозата?

Най- характерните симптоми на депресията са :

Липса на интерес към каквото и да било, нежелание да се стане сутрин от леглото, загуба на апетит, нежелание за разговор с когото и да било, занемаряване ва външния вид, нежелание за излизане от къщи,враждебно отношение към най-близките и неизпълнение на най- елементарните домакински и ежедневни задължения.

5. Разкажете ни как описва своя живот човек с проблеми, свързани със сериозно заболяване?

Обикновено човек с проблеми, свързани със сериозно заболяване ги описва така сякаш той е първия, на когото това му се случва. Отчаянието струи от всякъде.Забравени са всякакви планове и кроежи за бъдещето.Цялото внимание е съсредоточено върху болестта, тук и сега.Той става чувствителен, подозрителен и враждебен към другите или пък става плах,разсеян и се затваря в себе си .Това как ще реагира човек зависи много и от неговия характер и обкръжение.

6. Какво трябва да направи човек след като разбере своята тежка диагноза?По какъв начин може  да намери сили да продължи напред?

Естествено е когато човек разбере за тежката си диагноза да се паникьоса, да се отчая и разстрои. В това няма нищо необичайно, а е една нормална реакция. Няма да лъжа и да казвам, че е лесно да се изправи отново на крака и да продължи напред. Тук идва ролята на психолога да помогне да се намери смисъл, мотивация за това, човек макар и болен да продължи да се бори.Много често човек не може сам да намери тези сили или не знае как да ги търси и към какво да насочи вниманието си. Той е като в мъгла.Светът му се е срутил ,в главата му звучи само и единствено диагнозата на лекаря. Ето това води до тежките депресии, ако не се вземат навреме мерки. Понякога депресията убива по-бързо от рака.За това никой не бива да се страхува и да се срамува да потърси помощ от специалист.

7. Казват, че най-добре болният да намери някакво занимание, да поставя цел или цели , но как е възможно да се осъществи това, когато съзнанието е заето с мисълта, че за рака няма лечение?

Именно тук е ролята на психолога. Както казах по-горе ,наистина съзнанието е заето със страшната мисъл и малко са хората, които могат да я преодолеят. Не е възможно с няколко думи да се каже какво трябва да се направи, а и всеки човек реагира различно.Голото успокоение не помага. Трябва да се намери нещо, което може и да е скрито дълбоко, човек да не съзнава, че го има, за да се мотивира той да продължи напред.

8. Много от болните не искат да натоварват близките, приятелите с проблемите си,

  научете ни как да споделяме болката си, да не я таим вътре в нас ?

Колкото повече болният се стреми да щади другите, толкова повече се товари той самият. Това не означава, че може да прехвърли проблемите си на близките и да се успокои. В никакъв случай! Прикриването на истината ,обаче води до задълбочаването на депресиета. Освен това близките трябва да се включат активно в подкрепата в този тежък момент. Разбира се в различните семейства има различни взаимоотношения и не може да се даде еднозначен отговор на това, как да се съобщи на близките тази новина.Много често близките са заедно с човека, когато лекарят съобщава новината и тогава няма нужда от допълнително обяснение.Много често обаче човек отива сам на лекар и там научава страшната вест. Самият той е объркан, шокиран ,изпълнен със страх и болка.Няма смисъл да казвам, че трябва да поднесе новината спокойно, защото това е невъзможно. Животът е променен, нищо не е същото. Поне така се чувстват повечето хора в този момент.За това не бих обвинила никого, който съобщи новината емоционално. Всеки има начин на комуникация с близките си и знае как най- подходящо да съобщи новината. Не бива обаче в никакъв случай да крие и да се преструва! Това понякога е и проба за чувствата и отношението на другите към него. Ако не знае как да постъпи може пак да потърси психолога.

9. Разкажете ни близките как могат да помогнат на болния?

Близките трябва да са подкрепящи, разбиращи. Да го карат да продължи да живее както преди, да си поставя цели и да се бори. В никакъв случай не бива да го съжаляват и да поемат част от задълженията, за да го облекчат. Така само оставят празно пространство, което веднага се заема от депресията и черните мисли. В никакъв случай не бива да се отнасят като към непълноценен човек, защото това не така.Не бива да се правим обаче и че нищо не се е случило. Близките трябва да разговарят за болестта, да дискутират лечението и вариантите на развитие. Така болният не се чувства сам и изолиран,няма да е огорчен, че е изолиран. Понякога в желанието си да предпазят човека, близките не говорят и отбягват въпроса. Това не е правилно. Колкото повече се говори за проблема , толкова нови варианти за лечение и справяне могат да се намерят.

10.  Как да съобщим на децата, че в семейството има болен от рак?

Зависи колко са големи децата и какво е отношението им към болния.При всички положение, обаче не бива да бъдат лъгани и да им се внушава, че нищо не се е случило. Децата усещат, че нещо не наред и е добре да им се съобщи и да бъдат включени в психологическата помощ.Така ще се чувстват полезни и ще се отвличат от негативните мисли.

11. И на края една деликатна тема. Изход ли е самоубийството? Какво да направя за да не мисля за това след поставяне на диагнозата? В тази връзка евтаназията може ли да бъде легална  алтернатива ?

Самоубийството въобще не е изход от ситуацията.Това е едно бягство.В края на краищата всички ще умрем един ден. Дали от това или от друго.Много хора умират ежедневно от катастрофи, инфаркти, инсулти и др., хора болни от рак живеят по тридесет и повече години. Човек не знае точно какво ще му се случи и за това не бива сам да предопределя нещата.

Не мога да дам съвет как човек да не мисли за болестта, защото това е невъзможно. С помощта на психолога обаче може да претълкува проблема и да го приеме като предизвикателство, като нещо, което му се е случило и трябва да се бори с него. Евтаназията също е нещо много спорно. Животът ни е даден, за да го живеем и да се борим и никой не ни е обещавал, че ще е лесно. Смятам ,че нито самоубийството, нито евтаназията са изход, а бягство.